Всички новини

Събитието на твореца

петък 21 септември 2018

Събитието на твореца
,,Открий в една песъчинка света 
и небето в едно диво цвете
събери безкрая в дланта
и в един миг вековете”
                                                                                                                                                                                        У. Блейк
Наскоро ме попитаха какво мисля за относителността. Приемам ли я, съществува ли. Каква е извън този комплекс за малоценност, в който Човеците попадаме в рамките на ежедневието… Аз обвиних този, който ме попита: ,,Що за въпрос - казах му - ти Труби или Уокън чел ли си? Че изобщо има много начини да кажеш ,,подай ми солта” и това да значи една енергийна словесна бомба? Че вместо констатацията ,,Мария мразеше Робърт” да можеш да кривнеш от праволинейната мисловна линия и да кажеш: ,, И вместо да топли две чаши с мляко, преди тръгне за училище, момичето приготви само една.”? Но този просто не ме разбираше. На мен ми оставаше само да гледам как птиците по пътя му отлитат. А докрай ми се искаше да му подаря една песъчинка и да кажа все едно съм Блейк: ,,На, ето ти света!” Ала тя сама отлетя скитнически - много, много по на изток… Така се случва понякога, че повторенията съвсем не означават едно и също случване. Моята песъчинка беше едно есе по книгата на Казандзакис ,,Алексис Зорбас”, която за поредна година, ей така, уж безцелно отлетя, а се върна за мен с лауреатна награда и ме отведе при Събитието на твореца - морето, разбира се. А морето никога не е същото. Може да е есенно, може да е пред кея в четири и пак да си мислиш, че виждаш в далечината линията на хоризонта. За тези три години, в които съм била на този лагер, аз неизменно съм се връщала различна. Хората, вълните, крясъкът на чайките влизат в теб и прогонват и чалгата от Слънчака, и прахта от комините на „Кючука”, и онази миризма на прогизнала от пот класна стая, и… всичко онова старо, полусрутено скеле, което някога си си мислел, че издига Човека в теб. А там времето стои на светофарите. С включени дълги. И тече само отдалече. Тази година морето ни срещна с шестима творци - Яница Радева, Ангелина Александрова, Оля Стоянова, Станислава Чуринскиене, Камелия Кондова и актьора Любен Чаталов. В няколко дни успяхме да преобърнем канона и да отсеем ,,Под игото” така, че да остане само ,,Чичовци”, да сложим усета за женско писане до това на мъжкото, да възкресим Иван Иванов просто защото всичко е любов, да извадим актьора от сцената и да го сложим до тийн ученици, а той да ни говори за лудостта, която предвещава сцената... И изобщо има разговори, които няма как да се опишат с думи. А когато става въпрос за литература относителността става безкрайна. И докато пишеш, и докато То се пише, ти самият се променяш. Без да знаеш понякога докъде ще стигнеш. Затова, когато трябва да бъдеш Валери Петров във време, обещаващо дъжд или Фотев във време разделно (една от задачите ни тази година), светът сякаш започва да се върти наобратно. И когато застанеш на гарата в четири, морето изведнъж ще спре и ти ще започнеш да се движиш.

Малко
на К.
„Ще поседна пред къщи, ще запаля цигара,
ще се питам защо, как до тук я докарах,
ще мълча под листата, ще поглеждам през нокти,
след това ще си сложа усмивка – намордник.
Нищо няма да спре, нищо няма да свърши,
само малко небе във сълза ще избърша.
Аз съм малко човече с огромна умора
и измитам, измитам листата от двора.
Мойте птици са млъкнали своята песен.
Ще поседна отвън. И отвън ще е есен”.
                                                                                                                                                          Ангелина Александрова
И толкоз. Последните три вечери по традиция посвещаваме на трите литературни рода - епос, лирика и драма. Тази година всички представяхме пиеси – от националистическа семейна драма до бунт срещу съвременната учебна норма, та чак до смъртта на автора, насилствена от четири Лолити. И преди някой да си помисли, че това си е чиста проба шизофрения - да, така е. Понякога ти говорят доста човечета в главата. Но иначе нямаше да я има магията на изкуството. А може би и творци. Докато се усетим обаче бе станало зелено. Времето потегли и каза - на автобуса в два. (в този случай-Марияна). И макар това да не бе сбогуване, знаехме, че на всички ще ни е трудно. Защото не сме същите. Защото и литературата никога няма да е същата. За морето знаем вече... И когато този автобус наистина потегли и си пуснах Таралежков, хванах първото цвете, което намерих, аз виждах само небето. И дълго след това сякаш отнякъде една прашинка ми говореше - ,,Аз мисля, че човекът е създаден да обича и да мечтае” . И толкоз!
                                                                                                                                           
                                                                                                                                            Автор: Анна Велкова, XI "б" клас