За емоциите, които носи приключението, наречено литературен лагер
събота 30 ноември 2019
"Градът бе мокър като след целувка.
Клошарите не смеят да надникнат в кошчето.
А сервитьорката, загледана в движението
на ръката си,
изтрива бавно този ден
и смисъла да бъде лято."
В 07:00 седях с куфара си пред едни познати хора и перон, готова да започна и завърша. Вече трети път този специфичен ритуал към себе си и другите ми даваше куража да пожелая това, което от година чакам (молех автобуса и гривната си този път да е вечно).
Пловдив вече беше зад гърба ми, докато аз преследвах последните лъчи на лятото...
Лагерът, чието име беше "Златен час".
Дали от напускането на познатия град, дали от смяната на климата и хората, отново усетих онова специално "хоп" в стомаха. Всеки път различно, всеки път онова.
И по пътя, едни до други и през други, говорехме за себе си и хората, за лагера, за Пловдив и за "нищо, като цяло".
И някак с пристигането всичко пак се върна - и смокините, яйцата и кафето, котките, палитрите и плочките, пердетата, етажите, балконите. И мирисът на каменния плаж, и хората, връщащи се от него. Раздадоха ни ключовете и се втурнахме. Картината сама се нарисува.
Първи гост ни беше поетесата Димана Йорданова, дегизирана като читател. С любопитство изслуша едни, други върна за преразглеждане, а трети просто пусна до тоалетната. Усмивката й ни предразположи към четене на глас, на крак, и пак.
Всяка вечер играехме на домашно огнище, всеки всекиму роднина и добър познат. И симулирахме деца и възрастни, някои бяха баби, други - внуци. А през деня, след кафето, на светло, се гледахме в очите и шиехме сценарии за последните три дни. Всяка сутрин беше час до два след вечер, а всяка вечер - с години разстояние от слънчевия устрем.
Да опознаваш себе си и другите, и да откриваш нови мебели на добре познати места, си е голяма тренировка на ума, както и нужна профилактика. Лагерът е странна комбинация от това да искаш да запазиш всичко в чекмеджето, и нуждата да го дисекцираш и описваш.
Дисекция на своите творби от последната си стихосбирка "Ти, непрестанна новина" направи вторият ни гост, писателят Иван Ланджев. За по-малко от два астрономически часа, той успя по най-краткия път да ни преведе от точка А до Б във Вселената, докато подреждаше най-добрите думи в най-добрия ред. В безкрайно тихата ни конферентна, ничия дума не издрънча на ламарина, обаче съумя да се побере в колета до сърцето.
На последната вечер от посещението си, Ланджев устрои импровизирано литературно четене, на което всички разгърнахме и ошамарихме себе си толкова пъти и достатъчно добре, че да ни хареса и да поискаме още. Още и получихме.
Защо морето беше женско и "защо съм толкова красив?!" бяха кулминациите на осемдневната ни бригада, както лирично я определиха.
"Страстта, която ми се струва нова,
е била закътана в архива на сърцето.
Там вътре в дълги, тесни коридори
чиновници подреждат и замръкват,
прошнуроват папки и класьори
с моя опит, който винаги е опитът на друг.
Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.
Обратът е клише, но и обратното е вярно.
Няма нищо по-еднообразно от сензацията,
нищо по-банално от събитието,
нищо по-повторно от началото. И времето
не изненадва никого – то са́мо си тактува."
И банална бе насладата ни всяка вечер по терасите. Банално беше и да вярваме, че можем да запазим датата. Но освен клишето, което си създадохме, друго "само наше си", си нямахме. И толкова ни радваше.
Златният час на 7-ми и изгревът на 8-ми заплашително се сляха в един билет, залепен за куфара ми, а гривната като че ли изгубих в чантата. Пак се връщахме да газим локвите по тротоарите...да търсим и улавяме велико повторение, макар и "само наше си".
Автор: София Манолова, XI "к" клас